By Златина Димитрова 
Трайчо е обущар. Освен това е участвал в модно ревю, а ликът му е татуиран на гърба на дизайнер (но за това по-късно).
Ако някога сте минавали по улица „Пиротска“, със сигурност сте засичали Трайчо пред безистена на №16, където излиза за по цигара. Познава се по усмивката, с която винаги поздравява.
„Каквото ще да става, ти трябва да си усмихнат с хората. А какво ти е вътре – ти си знаеш. Навън – винаги усмихнат: здравей, здрасти, добро утро, лека вечер и така“, казва той.
Обича работата си и говори за нея с любов и гордост. Когато оставите обувките си при него, в замяна ще получите много повече от поправката им, защото си тръгвате с усещането, че шиейки кожата или подменяйки токчето, е скрил някъде там и нещо от себе си, с което денят ви да стане по-добър.
На стената в обущарското му ателие до семейните снимки са залепени и свидетелства и удостоверения, свързани с образованието и работата му. По време на цялата ни среща тези две теми се преплитат – любовта към семейството и към занаята.
С Бога напред
Вместо за обувки, разговорът ни започва с темата за Бог. Сред калъпите и лепилата, сред машините и инструментите, се подава и Библията.
Силно вярваща е била най-малката му дъщеря, любов към Бога е таяла и съпругата му. Дъщеря му умира няколко месеца след раждането на второто си дете, а малко по-късно Трайчо губи и съпругата си.
„Това е животът ми – дадох и на трите деца покрив за цял живот и съм доволен, благодарен на Бога, че им помогнах. Работех денем и нощем, а моята [съпруга] работеше на три места и събирахме пари – айде на първата [дъщеря], айде на втората и на малката – най-много. Доволен съм от живота с труда си”, казва Трайчо.
За всичко, което е постигнал, благодари на Бога. За всичко, което е дал на децата си – не иска нищо в замяна.
Разказва ми как малко преди срещата ни се е обадила внучката му, за да се похвали за успеха си в училище. Попитал я какъв подарък да ѝ вземе, а тя му отговорила, че не иска подаръци, а само той да продължи да ѝ помага, за да учи.
Училището за него е важно. На няколко пъти споменава Професионалната гимназия по текстилни и кожени изделия, която е завършил, и всеки път – с уважение, с каквото малцина днес говорят за образованието си.
Същото училище са завършили и внуците на Трайчо, но никой не иска да тръгва по неговите стъпки. Разказва, че искат да карат такси, но не и да работят по специалността си.
Занаятът си е занаят
Целият трудов стаж на Трайчо – 43 години, преминава в обущарството. Макар и на 70, той продължава. Работил e в някогашния обувен завод, и в завода „Сърп и чук“. Най-голяма част от времето обаче –27 години – е прекарал в болницата по ортопедия в Горна баня, където е бил част от екип, който създава ортопедични обувки за хора с ампутирани крайници.
„Много съм доволен от Горна баня. Храних и трите си деца, дадох им покрив с моя труд, с моя занаят“, разказва Трайчо.
Съжалява, че никой вече не се занимава с тази работа, защото за хората, на които трябват ортопедични стелки, е лесно – могат да намерят навсякъде. За тези, които се нуждаят от специални обувки обаче, е много по-трудно.
„От селата много [хора] идваха, идваха и от други градове – не само от София. Лом, Пазарджик, Дупница, Кюстендил – цяла България идваше в ортопедията в Горна баня и правехме обувки“, разказва той.
„Има едно дете от Стара Загора. От малък му правя обувки заради скъсяване от 6 см. Сега е на 21 години и още ме търсят майка му и баща му“, казва Трайчо.
Как се „краде“ занаят
Някога старите обущари са се пазили от него, да не им „открадне“ занаята, а днес той е готов да подарява знания, но няма кой да се учи.
„Краденето“ става чрез гледане – следиш майстора какво прави, запомняш и искаш да го направиш по същия начин, разказва Трайчо. На самия него са били нужни пет-шест години, за да се почувства уверен в работата си. Казва, че е бил паметлив и възприемчив.
„Питам и моите братовчеди, приятели, близки. Казвам: занаятът си е занаят, изкарваш пари. Когато се молиш на Бога, той ще ти дава и работа, и всичко. Те казват: не, не, не мога да работя“, отбелязва Трайчо.
„Обичам си работата и с желание я работя – [работил съм] хем държавно, хем частно. И си харесвам професията, но децата, внуците ми – никой не я иска. А завършиха това, което аз съм завършил“, разказва той.
Взел един от внуците си да му помага в ателието, но той бързо се отказал и предпочел да кара такси.
„Викам – откъде знаеш, дядо, кой караш. С този занаят и на майка ти, и на леля ти къща, и на малката ти леля къща [направих]“, казва Трайчо.
Казва, че вече няма обущари. Допълва, че той ще работи, докато може, но няма кой да продължи със занаята след него. Дава пример с шивашкото ателие отсреща в безистена, в което стажуват две ученички по шев и кройка. При него обаче никой не идва да се обучава. „Най-важното е да има хора. Който желае, ще го науча. Да изкарат това училище, да имат образование и да идват“, казва той.
Макар че обучаващи се при него няма, идват хората от безистена на „Пиротска“ 16, с които тече творческо взаимодействие. Точно срещу неговото ателие работят дизайнерите от Reality Romance. Те се отбиват при Трайчо, за да им помага в някои от идеите им. Включват го и в модното ревю, което организират в безистена. Казва, че неговото представяне е предизвикало най-голям интерес. Вероятно това е вярно, след като Робин – един от тримата дизайнери, си татуира лика му на гърба.
Идват и много клиенти. „Всички са приятни, дават ти импулс за работа, не правят нещо лошо. Винаги са с добро настроение“, разказва Трайчо.
Въпреки че този текст не е обява за стаж, може да го възприемете и така. Бъдещи обущари от всички страни, в безистена на ул. „Пиротска“ 16 ви очаква Трайчо. Няма нужда да крадете занаята му, той сам ще ви го подари заедно с една широка усмивка бонус.