By Златина Димитрова 
Когато Силсила Махбуб е дете в Афганистан, майка ѝ за нея е пример. Редовно се случвало някой да ги спре на улицата и да попита майка ѝ откъде е купила роклята си. Тя отговаряла: „Не съм я купила, от шивач е“.
За Силсила да има дреха, ушита само за нея, създавало усещане за нещо по-специално. Спомня си с какво любопитство е гледала шивачките, които работели при майка ѝ, и платовете им. Това чувство остава с нея и след пристигането ѝ в България преди около 11 години, когато напуска Афганистан.
Там, където не сме*
Афганистан е държава, подвластна на природни бедствия и разкъсвана от конфликти в продължение на десетилетия. Близо 23 млн. души от населението ѝ се нуждаят от хуманитарна помощ.
Държава, в която след завземането на властта от талибаните през 2021 г., правата на жените съвсем изчезват. Според доклада за индекса за жените, мира и сигурността за 2025/2026 г. държавата е на последно място от 181 държави. В момента момичетата в страната не могат да посещават гимназия, трябва да покриват тялото и лицата си на публични места. По данни на Съвета на Европа забраната на средно образование е довела до невъзможност на 1,5 млн. момичета да посещават училище. В Афганистан жените са изключени от правната система, не могат да посещават университети или да работят за неправителствени организации.
Силсила е от Афганистан, но от около 11 години не живее там. Има собствен бизнес, висше образование в сферата на икономиката, занимава се с правата на жените и бежанците, работи в неправителствения сектор, пее и е активна в социалните мрежи.
Откакто живее в България, Силсила е научила български, създала е приятелства, намерила е любовта. Постигнала е всичко с упоритост, идеи, оптимизъм и умението си да се свързва с другия. През целия ни разговор като тънка нишка се промъква темата за това колко е важно да оценяваме това, което имаме, защото по света има много хора, които нямат същия късмет. Много от тях не могат да избягат.
Seyar
На родния ѝ език думата seyar означава „щастие“, освен това е името на брат ѝ, който днес също не живее в Афганистан, а в САЩ. Така избира да кръсти модния си бранд с кауза, който съчетава елементи от европейската мода с традиционните афганистански бродерии.
„Този бранд за мен има голямо значение и е нещо, което искам да развивам“, разказва Силсила, докато разговаряме в ателието ѝ на ул. „Лозенград“ 5 под звука на шевна машина. Край нас са подредени рокли от колекцията, която представи през лятото. Запознанството ни обаче далеч не е било покрай роклите. Събра ни изложбата на визуалния артист Томас Кнойбюлър „Разделителната линия“, която може да бъде разгледана в галерия „Пунта“ до края на септември. В изложбата участва и Силсила чрез разказа си за това какво е да бъдеш бежанец в България.
Силсила вярва, че с бранда си може да създаде среда за талантливи бежанци и имигранти, които имат желание да работят, и тепърва са дошли в България.
Иска да използва и платове от Афганистан, така че поне малко да може да помогне на жените там финансово, използвайки резултата от труда им. „Така помагам и на тях, защото при тях нещата са по-трудни, отколкото тук“, казва Силсила.
Целта ѝ е, когато се чуе за нейния бранд, хората да не си казват: „О, едни жени бежанки шият на машини“, а да го разпознават като символ на таланта и силата на интеграцията.
Засега можете да откриете дрехите ѝ на място или на страницата ѝ Seyar Fashion & Accessories.
Като връзките на синджира
Името на Силсила на арабски означава „верига“, „връзка“ или „последователност от свързани елементи“.
„Нещо свързано – както е свързан синджирът“, обяснява ми тя. Питам я дали смята, че името по някакъв начин е предопределило живота ѝ и тя се съгласява. Казва, че го усеща по начина, по който общува, и обича да има хора край себе си и всички да са заедно.
„Всичко това е свързано с името ми, да. Аз вярвам, че името ти може да представя твоя характер“, казва Силсила. За нея винаги е било интересно да прави неща, с които да бъде полезна на другите. Затова и не е изненада, че се занимава с редица дейности в помощ на бежанците и на жените.
Идването в България
Силсила пристига в България преди близо 11 години – преди завръщането на талибаните на власт в Афганистан. В родината си учи инженерство, работила е като водеща. Пристига, когато е само на 20 и заживява при чичо си. Успява да научи български и да завърши икономика в НБУ.
„От чичо ми знаехме много неща за България, защото той всяка година идваше в Афганистан. Винаги казваше, че е много красиво, че природата или някои градове напомнят за Афганистан. Винаги казваше хубави неща“, спомня си Силсила. Идвайки тук си мисли, че ще ѝ отнеме време да се интегрира, но че няма да е толкова трудно.
„Аз вярвам, че навсякъде има добри и недобри хора – и в моята държава не може всички да бъдат добри. И тук също има хора, които наистина много помагат, много обичат да помагат“, казва тя.
Разказва ми за съседите на чичо ѝ, които са били голяма подкрепа за нея, докато е учела български.
„Като видяха, че имам много енергия да уча български език, всеки ден, когато чичо ми си идваше от работа към 5-6 часа през лятото, със съседите излизахме в градинката и там те ми помагаха да уча. Аз говорех и те ми казваха как да говоря по-правилно: „Говори, но не така, а така“ – нещо по-приятелско“, казва Силсила. След първото си телевизионно интервю в bTV получава съобщение от своя съседка, с която още са приятелки – че се гордее, че е била нейната първа учителка по български.
Въпреки че спомените ѝ от първите години в България не са лоши заради хората, казва, че сред работещите в администрацията има и такива, които нямат добро отношение.
Интеграция и/или администрация
„Да се интегрира чужденец в България не е лесно, ако няма кой да ти помага“, казва Силсила.
Отбелязва, че има много хора, които не искат да се интегрират. Според нея, ако сами не приемат, че са в чужда държава и трябва да научат български, няма как да бъдат приети.
„Има хора, на които наистина им е трудно, не искат. Това винаги зависи от човека“, казва тя.
За нея езикът е първата крачка за интеграцията. След това обаче идва битката с администрацията – от самото подаване на молба за търсене на закрила и чакането за получаване на статут, което може да продължи с години, до всички следващи стъпки като намиране на работа и отваряне на банкова сметка.
В продължение на няколко години работи в „Каритас“ – нестопанска организация в подкрепа на уязвими общности. Казва, че там е срещала хора, които по 13 години са били без документи.
„13 години не е малко. Тези лични карти, които получаваш – дали хуманитарни, дали бежански, дали за постоянно пребиваване, ти позволяват достъп до работа, до банкова сметка, до много други неща. Най-основните са работа и банкова сметка, защото те са свързани. Наистина за някой, който 13 години чака и няма документ – не е лесно“, казва тя. „Аз самата съм чакала 4 години, докато получа статут“, допълва.
Когато чужденец подаде молба за убежище, той получава регистрационна карта за три месеца. Силсила разказва, че тези документи трябва да се подновяват на всеки три месеца, което спира работодателите да наемат такива хора.
Докато е работила в „Каритас“, в рамките на 4-5 години са помогнали на много хора – за намиране на работа или жилище, за записване за детска градина. Хората, които са в бежански лагери сега обаче, нямат никаква помощ и сами трябва да се справят или да питат други като нея, които са тук от малко по-дълго. Същевременно основните неправителствени организации, които са се занимавали с помощ за интеграция, вече нямат финансиране.
През 2020 г. Върховният комисариат на ООН за бежанците създава Бежанския консултативен съвет, от който е част и Силсила. Той служи като мост между бежанци и институции, същевременно заема застъпническа роля, помагайки за развиването на дейности, които да подпомагат интеграцията на бежанците.
Въпреки трудностите Силсила смята, че от 2015 г. насам има доста промени за търсещите закрила в България, макар че се случват бавно. Дава за пример изложение, което са направили с „Каритас“ през 2017 г. с цел да свържат бежанци и работодатели, готови да ги наемат на работа. Споделя, че е имало и много предразсъдъци – някои фирми са искали да им се гарантира, че чужденецът, който наемат на работа, няма да краде, например. И досега обаче са останали компании от онези, които продължават да търсят нови служители по този начин – включително искайки от бивши вече служители да препоръчат свой сънародник.
Друга промяна е, че вече има болници, в които лекарите се обаждат за помощ от преводач на някоя от организациите, работещи за бежанци, когато чужденец има нужда от езикова помощ по време на прегледа.
„Бюрото по труда беше място, на което беше много трудно да разберат какво е тази зелена карта, въпреки че в закона е записано, че тя е за търсещите закрила в Европа“, разказва Силсила, имайки предвид регистрационните карти за чужденците, търсещи международна закрила. Ситуацията се е подобрила след намеса на представители на Върховния комисариат за бежанците, които са показвали съответните членове от закона, засягащи тази карта.
По думите ѝ има вече райони като „Възраждане“ и „Сердика“ в София, които са наясно с процеса и изискват единствено с търсещия работа да има и преводач. Трудно е било с банките, като представители на банки са канени на обучение относно това как може да се открие сметка на лице, търсещо закрила.
„Но винаги зависи при кого отиваш. Ако отидеш в този клон, откриват, ако отидеш малко по-нагоре – не ти откриват сметка“, казва Силсила.
Мястото на жената
„Има все още хора, които не знаят къде се намират географски тези държави, които не са достатъчно безопасни“, отбелязва Силсила. Тя няма да спре да говори за това, че този, който бяга от дома си в друга държава, не го прави с лекота и има причина.
„Не казвам, че всички трябва да напуснат, това няма как да се случи. Сега вече пета година талибаните са там и хората все още нямат достъп до учене и работа. Все едно е една мъртва държава. Ако жените не работят, то повече от половината все едно не съществува. Това е добре хората да го знаят“, подчертава тя.
„Вече много афганистанци започнаха да събират пари за дигитално образование. Събират финансова помощ, с която да подпомагат момичетата там, за да имат достъп до интернет и да могат да учат онлайн“, казва Силсила. Отбелязва, че има все повече и повече момичета, които предпочитат да имат образование.
„Казват: „Ако ние сега не учим, какво ще правим по-нататък? Нека нашето учене и наша химикалка да са оръжие срещу тях“. Те са ново поколение, което има много идеи за живота си“, смята Силсила. „Надявам се някой ден да имат тази свобода да живеят нормално“.
Споделя, че част от семейството ѝ още е в Афганистан, включително нейни братовчедки в тийнейджърска възраст, които нямат възможност да напуснат страната.
Въпреки че ситуацията с жените в България е несравнимо по-добра, Силсила отчита няколко неща, които са ѝ направили впечатление. Например това, че има позиции за работа, на които мъжете са предпочитани, или това, че страната има много високи нива на трафик на хора и жени с цел сексуална експлоатация, или това, че и тук го има проблемът със сексуалното насилие.
„Има градове в България, в които все още момичетата не са на много сигурно място. Това беше шокиращо за мен“, казва тя. Отбелязва обаче, че у нас в сравнение с други европейски държави, има повече работещи жени.
Собственият бизнес – щастие, от което понякога ти се ще да се откажеш
Началото е било трудно. Да започнеш собствен бизнес изисква много сила и да си готов да се откажеш от много неща.
„Някои казват – ако имаш собствен бизнес, имаш повече свободно време. Не е така, обратното е“, отбелязва Силсила. Има дни, в които ѝ се иска да изостави всичко, но когато си спомни защо го прави и каква е целта ѝ, се мотивира да продължи.
Влияят ѝ и реакциите на хората, които посещават ателието. Споделя, че много често не си даваме сметка какво голямо значение има отношението на другия, особено когато става дума за ръчен труд. Казва, че понякога, ако дори само един клиент е доволен от работата ѝ, това може да я вдъхнови много. „Все едно батерията се зарежда изцяло“.
*„Там, където не сме“, е поетична книга на Георги Господинов.
Ателието на Силсила Махбуб се намира на ул. „Лозенград“ 5, съвсем близо до легендарния ресторант „Ашурбанипал“ на Фреди Бенямин, за който ще разкажа скоро.
Ако искате да прочетете и други текстове като този, запознайте се с Макси – бунтовникът с кауза от Rebel Store или с Обущарят, Бог и любовта.